Все тая.

Навън естествено валеше пороен дъжд. Може би от десет, седем вечери, в които се прибирам от тренировки, ставам на мокра кокошка. Няма проблем, свиква се. Седях си в тролея и си гледах през прозореца. Разбира се, не виждах нищо освен капките, които се стичаха надолу по стъклото. Въобще не ги забелязвах. Слушах музика. И дъвчех дъвка. И си мислех... за нещо. Не помня за какво. Явно не е било съществено. Точно преди да спре тролеят на поредната си спирка, направих огромен розов балон, който ми се спука в лицето. Едвам успях да го отлепя. Докато премахвах последните остатъци с пръстче, защото с език щеше да е голяма атракция, забелязах, че на вратата, точно пред мен стоеше доста хубавичък младеж и ме зяпаше ! И то с едно такова игриво пламъче в очите и... усмивка ли виждах ?! Бузите ми пламнаха. Леле, ами ако имах още дъвка по лицето си ? О, но той не спираше да ме гледа. Сведох поглед надолу и зачаках тролеят да спре и да отвори вратата, за да може мистър Красавец да слезе и да спре да ме притеснява. Явно ни беше хванал червен светофар, защото тези няколко секунди ми се сториха безкрайни. Тролеят все още стоеше и не помръдваше. Погледнах пак на горе и... но той продължаваше да ме гледа ! Колко беше хубав ! Обърнах главата си към прозореца, не можех да издържа на този поглед. Тролеят тръгна. И спря. Той щеше да слезе и никога повече да не го видя. Трябваше да го погледна пак. Последен поглед. Поех си дъх... и... не !!! Той слизаше. Край. Сега щеше да изчезне в тъмнината и повече никога да не го видя. Стъпи на последното стъпало и изведнъж се обърна. Очите му се впиха в моите и вътре видях... видях невъзможното. Усетих нещо в себе си, което ми подсказваше, че това беше Той. ТОЙ ! Любовта, която гореше като огън в тях, не можеше да бъде притежавана от никой друг, освен от Него. От Моя Принц, онзи когото чаках, онзи, когото търсех... Трябваше да изтичам след него. Трябваше да...

Това, разбира се, са пълни глупости. Когато балонът ми се спука в лицето, на вратата на тролея стоеше някакво невзрачно дебело момче, което ме изгледа толкова тъпо, че чак ми стана смешно. Но това няма никакво значение. Който и да стоеше на вратата, аз нямаше да изтичам след него. Защо ли ? Защото не живея в света на приказките, където принцът и принцесата се срещат, влюбват се и заживяват щастливо дълги, дълги години. Така че е все тая. 

http://www.youtube.com/watch?v=6NiXSLRalO8