Остана моята душа...

Ти казваше, аз помня, тогава не повярвах,  че изходът съвсем не е това...

Тя беше изтощена. Самотна. Отегчена.

Всичкото това лутане без посока, без причина я беше отвело отвъд границите на силите й, отвъд предела на възможностите й. В душата й зееше рана, в сърцето й бушуваше зима... Но тя не се предаваше... дори не склоняваше глава... нито пред болката, нито пред студа. Но той я обземаше. Бавничко. Опитваше се да се настани в нея. Да я обгърне. Да я погълне. А тя го мразеше. Страхуваше се от него. Защото той беше хитър, беше алчен и не се задоволяваше с малко. Искаше всичко. Но тя нямаше да му се даде. Не и този път. Не и в този живот. 

Толкова по-лесно щеше да бъде всичко, ако не се бореше с него сама. Ако имаше някой, поне някой, който да й помогне. Някой, който да иска да й помогне. Но нямаше. Те бяха страхливци, които бягаха, страхливци, които не разбираха. Не й трябваха. Всъщност, тя не осъзнаваше колко силно се нуждаеше от тях. Но гордостта й я заслепяваше. Тя не понасяше слабостта, а за нея страхът не можеше да се отъждестви с нищо друго, освен със слабост. Нямаше място за слабост сега. Не и този път. Не и в този живот. Тя трябваше да бъде силна... заради тях, заради себе си. Защото въпреки всичко тя ги обичаше. С цялото си сърце и беше готова да направи всичко, за да бъдат щастливи.  
Дори да се откаже от тях.

Независимо, че й бяха нужни. Повече от всичко.Но те не го разбираха, а тя нямаше сили повече да им го доказва. Те просто не можеха да разберат, защото се страхуваха. Ах, как ненавиждаше тя този страх. Той беше виновен за всичко. Не тя ! Той. Трябваше да го изрита от живота си, този път завинаги. И беше готова да го направи. С цената на всичко.

***