Дефектна

Ще стана. 
Блестяща. 
Изящна.
Малка повлекана.

Ще слушам
думи,
изречени в омраза.
И бързо ще прощавам,
защото
ти така каза.

И ще се смея.
Високо.
Дори и в гнева.
Нали силни са тези,
дето умеят това?

Даже ще чистя.
Ще бърша
и мета.
Голяма маниачка
с Малка душа. 

Ха-ха-ха.

Перфектна на думи.
Дефектна в любовта.
Съм сега,
преди,
а може би и след това.


И ми харесва.













 
 

 

Къде отива мъката ?

Чудя се... когато един ден просто се събудиш и всичко ти се струва по-цветно, по-добро и малко по-смислено от предишните дни, къде отива мъката ? Самоизцеряват ли се раните, причинени от болката в душата, сърцето и цялото ти тяло ? Какво се случва и с гнева,  така яростно бушуващ само до преди часове през теб, а сега сякаш изпарил се  ? На какво се дължи промяната, като всъщност нищо не се е променило ?


Има ли промяна всъщност ?

Feeling sick inside.

Leave me alone

Не пиша тук, защото... защото не ми се пише. Задушавам се. Задушават ме упреците, забележките, изискванията, дори съветите на всички около мен. И искам само да се махна. Да остана сама. Съвсем сама.

Едно желание.

Искам някой, който да ме накара да се влюбя в него !
Само това. 

 Толкова ли много искам ?

Дали..

Дали ще забележиш, ако не дойда ?

Едвали..

Ти не ме забелязваш, дори когато съм там...

Чак сега

И колко просто се оказа, но чак сега го проумях... обратното на любовта не е омраза, обратното на любовта е страх. 

Искам те. 

.

 

Това е единственото подходящо изображение, което описва днешното ми настроение.

Все тая.

Навън естествено валеше пороен дъжд. Може би от десет, седем вечери, в които се прибирам от тренировки, ставам на мокра кокошка. Няма проблем, свиква се. Седях си в тролея и си гледах през прозореца. Разбира се, не виждах нищо освен капките, които се стичаха надолу по стъклото. Въобще не ги забелязвах. Слушах музика. И дъвчех дъвка. И си мислех... за нещо. Не помня за какво. Явно не е било съществено. Точно преди да спре тролеят на поредната си спирка, направих огромен розов балон, който ми се спука в лицето. Едвам успях да го отлепя. Докато премахвах последните остатъци с пръстче, защото с език щеше да е голяма атракция, забелязах, че на вратата, точно пред мен стоеше доста хубавичък младеж и ме зяпаше ! И то с едно такова игриво пламъче в очите и... усмивка ли виждах ?! Бузите ми пламнаха. Леле, ами ако имах още дъвка по лицето си ? О, но той не спираше да ме гледа. Сведох поглед надолу и зачаках тролеят да спре и да отвори вратата, за да може мистър Красавец да слезе и да спре да ме притеснява. Явно ни беше хванал червен светофар, защото тези няколко секунди ми се сториха безкрайни. Тролеят все още стоеше и не помръдваше. Погледнах пак на горе и... но той продължаваше да ме гледа ! Колко беше хубав ! Обърнах главата си към прозореца, не можех да издържа на този поглед. Тролеят тръгна. И спря. Той щеше да слезе и никога повече да не го видя. Трябваше да го погледна пак. Последен поглед. Поех си дъх... и... не !!! Той слизаше. Край. Сега щеше да изчезне в тъмнината и повече никога да не го видя. Стъпи на последното стъпало и изведнъж се обърна. Очите му се впиха в моите и вътре видях... видях невъзможното. Усетих нещо в себе си, което ми подсказваше, че това беше Той. ТОЙ ! Любовта, която гореше като огън в тях, не можеше да бъде притежавана от никой друг, освен от Него. От Моя Принц, онзи когото чаках, онзи, когото търсех... Трябваше да изтичам след него. Трябваше да...

Това, разбира се, са пълни глупости. Когато балонът ми се спука в лицето, на вратата на тролея стоеше някакво невзрачно дебело момче, което ме изгледа толкова тъпо, че чак ми стана смешно. Но това няма никакво значение. Който и да стоеше на вратата, аз нямаше да изтичам след него. Защо ли ? Защото не живея в света на приказките, където принцът и принцесата се срещат, влюбват се и заживяват щастливо дълги, дълги години. Така че е все тая. 

http://www.youtube.com/watch?v=6NiXSLRalO8 

:(

Защо чак сега ?! Глупачка. Трябваше да се сетиш вчера. Глупачка. Глупачка. Глупачка. 

Ако можех да върна времето назад. Трябваше да са за Него. Не за мен. За Него !!! Той ги заслужаваше повече. Много, много повече. И много повече от това. Но щеше да е поне нещо. Мъничко. Но нещо. Поне някакъв жест. Сега как да му се отблагодаря ? По дяволите, трябваше да се сетя вчера... или днес сутринта. Глупачка. 

...

Цялото време на света !

Чувствал ли си сякаш имаш цялото време на света и то е само за теб ? Сякаш разполагаш с всяка една безценна минута от живота си, само за теб ? Сякаш си... свободен ? Освободен от грижи, освободен от отговорности, освободен от крайни срокове, задачи, ангажименти и всичко онова, което принципно фигурира в ежедневието ти ? Бил ли си ?!

Толкова е хубаво ! В момента още не знам в кой университет ще бъда приета, нямам строго определени планове за бъдещо си пред себе си, а само едно дълго, безкрайно лято... Някъде там, напред във времето, знам че ме чака пътуване до Франция, търсене на квартира, оправяне на багаж и тнт, и тнт... но това ми се струва толкова далеч. А сега... сега съм свободна. И имам всичко ! Цялото време само, само за себе си. Мога да правя каквото си искам, имам време за всичко онова, за което принципно не ми остава време и ми е толкова хубаво, безгрижно и спокойно, че дори ми е трудно да го опиша с думи. Не знам, може би това ще е единственият ми такъв период от живота, в който се чувствам точно по този начин, защото започне ли университетът започват и грижите. Започнат ли те, започва и липсата на време. А от нея започва и липсата на спокойствие. Да. Но така трябва да бъде.
Е, може би като се пенсионирам един ден, усещането за безгрижност ще е близко до това, но едвали ще е същото. О, със сигурност не ще бъде. 
Но няма да го мисля сега, не му е времето. Сега, пред себе си имам цялото време на света и ще го изживея. Обичам те, живот ! <3

Тъпо

О, така обичам навън да е горещо, да е лято, да имам цялото време на света... и да ми е лошо. Просто е... несравнимо ! От вчера, сякаш по взаймно съгласие са се наговорили да се редуват с болезнени спазми ту гърлото, ту стомахът. Много забавно, нали ? Звъни ми сутринта телефонът (о, така обичам и някой да ме буди !! :Х ), а аз си мисля дали не съм сгафила с нещо, с което да съм разсърдила някой горе и той да ми го връща. Едвам станах ! Този път виновникът беше коремът. Е, и гърлото не закъсня  да ми напомни за себе си. Приказка <3

Много мразя да ми е едно такова... тъпо. Ама точно тъпо. Освен, че нямам муза да пиша (а, само да се оплаквам), нямам муза и за нищо друго. Сериозно. Сутринта, то си беше на обяд към 12 и половина де, ходихме с една приятелка на кафе и после малко на шопинг  в Мола (хахаххаха колко нежно кифленски звучи), та си купих една тъмно синя рокличка за лятото, бонбонено розови джапанки (че с моя късмет тия дни, за 1 седмица скъсах 2 чифта в басейна :D ) и си взех (най-сетне !) слушалки за Ipod-a ... и въпреки това пак ми е едно такова тъпо. А принципно пазаруването ми е едно от любимите хобита ! 

Мрънкалник. Мога да си мрънкам тук цял ден, обаче трябва да си оправям багажа за тренировки, че ме чакат фитнес, аеробика и спининг *мрън*. Не знам дали на аеробиката ще ходя с този корем, но другите 2 не мога да ги пропусна. Поне като се поуморя, току виж, ми се оправило настроението. (Макар че вчера не се получи). 

П.П. Много ме радва тази картинка :D 

 

Start

Днес е първият ден от... ами, от нещо ново, което започвам. :)

Отличничка : )

Йессс :))) Отличничка в живота, отличника и на матурите ! Браво на мен.  По български имам 5.92, а по френски - 5.70 !

И... да. Направо си се фукам. Защото съм доволна, много доволна... от себе си ! И го заслужавам. : ) 

Нямам муза за заглавие

Случвало ли ти се е нещо или някого да ти липсва още преди да си се разделил с него ? Да ти е някак гадно отвътре, защото знаеш, че съвсем скоро ще дойде моментът, в който ще трябва да го оставиш (нещото или някого) и да продължиш напред, без него ? И да проумяваш, че все още го имаш това нещо/някого и трябва да си щастлив, но въпреки това да се чувстваш глупаво нещастен, защото предчувстваш края ?