Може би малко...

И все пак, може би, след края става малко тъжно...

Загледах се в една от снимките от бала (аз съм с розовото) и ми стана някак тъжно... Не, за училището, не и за "завършването на този етап от живота" (както всички ми повтарят), ами по-скоро... знам ли... по-скоро за онези специални моменти, които докато ги преживяваш не те впечатляват по някакъв особен начин, но когато си спомниш за тях, ти става едно такова хубаво и тъжничко. Бърборенето с приятелка в скучните и досадни часове по френски, драскането в тетрадките от скука, трескавото правене на пищови преди важно контролно, вкусните солетки от пакетчето на твоята приятелка... чаровната усмивка на класния. <3 Боже, сега осъзнавам колко ще ми липсва тя (усмивката), а така го мразех, когато ми фраскаше отсъствия и се чудеше какъв по-завъртян въпрос да ми зададе... толкова беше готин. Мъчно ми е. По дяволите, господине, ПАК не сте честен ! Не трябваше да ми става мъчно за никой и за нищо... Защо се сетих точно за Вас ?! 
А сега като се замисля  няма никога повече да ТРЯБВА да уча половин учебник по история наведнъж, защото ме е домързяло да си прочета поне един път урока в деня, когато го взимахме (или поне да се заслушам по-задълбочено). Знам, че ще следвам в университет и тепърва ме чака здраво учене, но идеята ми е друга... никога няма да мога да върна ТОЧНО онези моменти... някои от които мразех, но пък сега, сега вече ги няма и няма да ги има. И дори да се върна в училището, да седна и да послушам в някой час по история, воден от бившия ми класен, пак няма да е същото. И никога няма да бъде :( 

Трябва повечко да се радваме на нещата, които ни се случват, ДОКАТО ни се случват... защото ще дойде момент, в които ще спрат да се случват, а усещането за невъзвратимост е ужасно. 


А пък аз задължително ще ям пак от пакетчето солетки на моята приятелка, пак ще драскам в някоя нейна тетрадка (специално ще я накарам да ми донесе !), пак ще си клюкарстваме с нея, макар и на чашка с кафе (ще си представяме, че смешничкият сервитьор е госпожата ни по френски), пак ще си правя от моите пищовчета (студентка ще съм все пак :)) )... и задължително, задължително пак ще видя чаровната усмивка на класния <3. Тържествено обещавам ! 


Май ми стана малко по-нетъжно. Може би малко...

Cherry dreams

 Днес ядох череши ! Първите ми череши за тази година :) Бяха толкова вкусни... не съвсем узрели, но все пак вкусни, по своему. 
Знаете ли, животът ми е точно като купичка с черешки и то такива, каквито ядох днес - не съвсем узрели, редуващи се - кисела, сладка, по-кисела, мноооого сладка... И всеки ден е различен, уникален, по своему. Някои дни са по-кисели от други, но пък има и такива, които са толкова сладки, че съзнанието ти просто ги запечатва, завинаги. То си знае работата, нищо, че понякога не му се доверяваме. То ги отсява... черешките. :)

Денят ми беше прекрасен и то от онези, които знаеш, че са предначертани да бъдат такива, още от сутринта. Бях забравила какво е да се чувстваш... безгрижен. Докато се прибирах от тренировка към вкъщи, забелязах колко спокойна и красива е нощна София. Да,  същата тази, за която днес си мислех: "Пфу колко много коли, пфу колко прахоляк.. гадост !". Сега беше друга. Нямаше коли, нямаше почти и хора, подухваше само лек, пролетен ветрец и всичко беше толкова... спокойно ?! И в пълен синхрон с мислите ми. Чак нереално... 


Явно днес съм попаднала на сладка черешка от моята купичка, но пък... в крайна сметка, нали аз съм си я извадила такава ? :) 

Обещания

Уморена съм от глупавите ви обещания. Уморена съм от глупавите ми обещания.
Уморена съм от глупавите си обещания.
И най-вече от последното. 
Замисляли ли сте се колко често изричате обещания ? Колко често давате на някого дума, че ще направите нещо, ще бъдете някъде, ще услужите с нещо, а после забравяте, закъснявате, не го правите... ?
Аз ще ви кажа, случва ви се п о с т о я н н о.
Не, не правете физиономии, разбира се, че съм права. Ако не сте го забелязали, то е просто, защото.... ами свикнали сте. Дори понякога не усещате, че давате обещания. Но пак го правите ! И аз го правя, спокойно. Всички го правим. И ако всеки път спазвахме думата си, която даваме, то никога нямаше да бъдем нещастни и неудовлетворени от себе си. Ще ви кажа защо. Да дадеш обещание пред някого, означава, че ти си готов да оправдаеш доверието на човека, пред когото се заричаш. А щом си готов да оправдаеш неговото доверие, значи напълно съзнаваш, че можеш изцяло да разчиташ на себе си, че СИ имаш доверие, че се познаваш достатъчно добре, за да можеш да си вярваш. И когато не изпълниш съответното обещание, което си дал, било то поради лош късмет, обстоятелства или "просто, защото така се случи(ло)", тази твоя представа, която ти БИ трябвало да имаш за себе си, щом си поел ангажимент към друг човек, се разрушава. Затова и се случва да изпиташ едно такова лекичко, неприятно чувство на вина. И така трябва да бъде ! Но ти, понеже си добър играч и знаеш, че чувството на вина не е здравословно, бързо ще го изриташ или дори по-лошо - ще свикнеш с него. Бързо свикваме с чувствата си, било то лоши или добри, в това сме идеални. И аз го правя, не искам да ви заблуждавам. Но когато човек поема обещания и не ги изпълнява, макар и временно да се преборва с досадното чувство на вина, той започва (несъзнателно) да губи доверие в себе си. В един момент се улавя, че дава и дава обещания (пред себе си), които не изпълнява и... става най-лошото.... ами, просто рухва. Психически. Защото да не можеш да имаш доверие на себе си е страшно. И то много. 

Днес отново закъснях и подведох човека, с когото се бях разбрала. Излъгах няколко пъти - и това си бях обещала да не правя. След това развалих още няколко обещания, които си бях дала и се самоизлъгах, разбира се, че ще е за последно. "За последно" - до кога, може би до утре или до след малко, когато пак ще прекрача някоя си дума, ще ме залее гневно чувство на вина, с което бързо ще се справя, обещавайки си, че е за последно ?!

Уморих се. От себе си. Доста много хора се умориха и те покрай мен. Спи ми се. Само когато спя не правя неща, за които после да съжалявам. Искам да съм мечка. Да полегна и след това да се събудя, примерно след 5-6 месеца, отпочинала и заредена с живот и търпение. Глупави мечки. Как им завиждам... затова, че не могат да дават обещания. Защото, когато не даваш обещания, не ги и нарушаваш (да, също така, не ги и спазваш). Сякаш се примиряваш - "не мога да си вярвам, няма какво да залъгвам и другите". Колко гадно звучи. Отегчена съм. Дори и от нещата, които току що избърборих. Имам нужда от почивка... мечешка. И от едно последно обещание за днес, че просто ме ровичка от вътре и ако не го пусна да излезе, няма да ме остави на мира. Ще си направя един експеримент, когато приключи ще ви кажа за какво става въпрос. А сега си лягам. Нищо, че е никое време, трябва ми един час сън. Уморена съм.

от Valentina Spiridonova на 11 май 2011 г. в 19:34

На С.Н <3

Гледах я докато се отдалечаваше. Дали забелязваше, че зад плавните и движения се крие свръхестетвеност? Дали? На гърба и бяха поникнали крила - нежни, красиви с цветове като на сапунен балон, откраднат от Страната на чудесата или някоя друга вълшебна земя, или от детсвото на някоя принцеса. Те пречупваха светлината и се отразяваха в очите, в усмивката и! Те грееха така силно! Притворих очи,защото виждах сякаш слънцето. Да, тя се рееше над останалите, а дори не забелязваше това! Да и кажа ли, че всъщност е фея или за себе си да запазя факта? Вече реших. 

На С.Н.

Нещо лично.

В този си пост ще поместя малко
скрита информация за моята
сложна личност. Като казвам 
"скрита" имам в предвид по-скоро нетипична и интересна, отколкото тайна. :)
Аз съм много разпилян човек, но същевременно съм и изключително целенасочена. Не знам как става това, не ме питайте. Занимавам се с един куп неща едновременно, а в същото време се и опитвам да гледам само в една посока, за да си постигам амбициите. А те са толкова много. Искам да пиша, това е една от големите ми страсти. От по-малка си мечтая да напиша някакъв бестселър, толкова добър, различен и иновативен, че да грабне сърцата и на тийнейджъри, и на възрастни. И имам някакви идеи каква точно да е проблематиката в него. Но още е рано, имам нужда от опит, житейски. Само анализиране на поведения, осмисляне на реакции и опити за преодоляване на различни душевни състояния, не са достатъчни. 
Обичам и да пиша поезия. Не знам дали ми се отдава, но определено ме разтоварва. Затова и пиша. Рядко, но когато ми дойде музата, сътворявам интересни неща. 
Обичам и да рисувам. Ох, даже много. Винаги ме е впечатлявало изяществото на женската линия (нямам обратни наклонности). Обичам да творя мода. Съчетаването на цветовете, изпипването на детайлите, граничещо с вманиачаване, винаги ме е побърквало (това за мен е хубаво, защото ме кара да се чувствам жива, горяща... истинска). И затова рисувам. Като малка го правих постоянно, но след това спрях... сега поднових и това си хоби. И съм доволна. Само дето не ми остава време, за да го правя винаги, когато искам. Проклетото време. Само можем да го кълнем, но нищо, то и от това не се влияе.
Обичам и да плувам, да правя йога и въобще да тренирам. Боже, колко обичам да тренирам. Ако не ми се отдаваха и гореописаните неща, сигурно сега щях да завършвам някое спортно училище или да съм в някоя школа по художествена гимнастика като национална състезателка. О, не се и съмнявам, че щях да стигна до там. Когато правя нещо, което наистина ми харесва, аз влагам всичко от себе си. Всичко. Без изключения. Мога да не излизам, да не се виждам с приятели, да не гледам телевизия, а само и единсвтено да правя онова, което съм си наумила. Краен маниак съм. Което ми е по-скоро във вреда, отколкото в полза. Затова и се старая да се балансирам. Доста ми е трудно !
За да се чувствам добре или не, по-скоро, за да НЕ се чувствам зле, трябва да правя нещата по график, т.е. така както предварително съм ги запланувала. Не обичам промените, всъщност обичам ги, но повече обичам да запазвам нещата, каквито са си били. От тази гледна точка ми е доста трудно да се променям. Но го правя ! Постоянно. Споменах ли, че съм доста сложна личност ? 
Предпочитам сладките неща пред солените. Мисля, че мога и изобщо да не ям нищо солено и няма да ми омръзне. Поне така си мисля. Обичам ягоди ! И диня, и праскови, и портокали.... Ах, колко обичам прясно изцедени фрешове от портокали. Действат ми като вълшебен елексир за душата и тялото. Обожавам натурален шоколад. Много. Много. Много. Не повече от ароматни, току що набрани, домашно-отгледани ягоди, но почти. 
Напоследък имам непреодолимо желание да правя снимки. Не знам как се появи, но го чувствам. И затова нямам търпение да се сдобия с качествен фотоапарат. Предвкусвам, че ще съм добра и в това си начинание. 
Скромна съм. Без ирония. Може и да не звуча така тук, но в живота съм такава. Имам самочувствие за себе си, но то се гради на базата на това, което съм постигнала и което постигам. Мразя надутите хора, изключително смешни са ми, а и необясними. А аз обичам да анализирам и да "чета" персонажите, с които се сблъсквам или са част от живота ми. 
Понякога си мисля, че хората всъщност са доста леснички за тълкуване. Поне някои от тях, но сякаш всеки път, когато успея да си повярвам, се случва нещо, което да разбие илюзиите ми. Хм. Нямам отговор и на това.
Често съм доста лоша. Към себе си. Особено напоследък. И го разбирам с всяка частица от ума си, и въпреки това не спирам да го правя. Което е някак тъжно. Хората не трябва сами да си режат крилата... глупаво е. Но аз съм перфекционист, както споменах, затова и предполагам го правя. Не мога да си простя, когато умишлено се съботирам. А го правя, защото... ами аз май си знам защо, но е прекалено лично да го коментирам тук.
Ужасно съм взискателна към всичко и към всички. Не знам дали ще си намеря мъж. Принцове май не съществуват (поне аз не съм засичала), а онези прекрасни, изумително красиви същества от Холивудските филми и сериали, май се размотават само из L.A. А аз съм доста далечко от там, поне за момента. Освен това, взискателността ми не се ограничава само до външния вид, ами стига доста по-далече. Жалкото е, че напоследък не съм срещала и хубави, и мислещи с мозъка си момчета. Нищо. Има време. Пак проклетото време.

Доста всестранно развита птица съм, но мисля, че това е достатъчно за сега. Обичам живота си, макар че можеше да бъде малко по... ами простичък. :)

Остана моята душа...

Ти казваше, аз помня, тогава не повярвах,  че изходът съвсем не е това...

Тя беше изтощена. Самотна. Отегчена.

Всичкото това лутане без посока, без причина я беше отвело отвъд границите на силите й, отвъд предела на възможностите й. В душата й зееше рана, в сърцето й бушуваше зима... Но тя не се предаваше... дори не склоняваше глава... нито пред болката, нито пред студа. Но той я обземаше. Бавничко. Опитваше се да се настани в нея. Да я обгърне. Да я погълне. А тя го мразеше. Страхуваше се от него. Защото той беше хитър, беше алчен и не се задоволяваше с малко. Искаше всичко. Но тя нямаше да му се даде. Не и този път. Не и в този живот. 

Толкова по-лесно щеше да бъде всичко, ако не се бореше с него сама. Ако имаше някой, поне някой, който да й помогне. Някой, който да иска да й помогне. Но нямаше. Те бяха страхливци, които бягаха, страхливци, които не разбираха. Не й трябваха. Всъщност, тя не осъзнаваше колко силно се нуждаеше от тях. Но гордостта й я заслепяваше. Тя не понасяше слабостта, а за нея страхът не можеше да се отъждестви с нищо друго, освен със слабост. Нямаше място за слабост сега. Не и този път. Не и в този живот. Тя трябваше да бъде силна... заради тях, заради себе си. Защото въпреки всичко тя ги обичаше. С цялото си сърце и беше готова да направи всичко, за да бъдат щастливи.  
Дори да се откаже от тях.

Независимо, че й бяха нужни. Повече от всичко.Но те не го разбираха, а тя нямаше сили повече да им го доказва. Те просто не можеха да разберат, защото се страхуваха. Ах, как ненавиждаше тя този страх. Той беше виновен за всичко. Не тя ! Той. Трябваше да го изрита от живота си, този път завинаги. И беше готова да го направи. С цената на всичко.

***

Shit.

Нищо не желая... щом не мога да имам единственото, за което истински мечтая.

Безнадеждност. Според мен това е най-гадното от всички възможни състояния на света.  Отчаянието. Предизвикано от чувство на самота, от гняв поради неразбиране, от болка, поради безсилие. Как се справят хората с това състояние ? Не си позволяват да го допуснат, оставят го просто да отмине или се задълбават в него и ровят все по-надълбоко и надълбоко, надявайки се, че ще открият първопричината му или просто вярвайки, че ще успеят да заживеят с него...? Аз дълго се ровех там и не постигнах нищо. Затова този път ще го оставя просто да "отлети", както е дошло - бързо, безшумно... И се надявам повече да не се завръща, поне дълго време, защото не го искам, не го искам в себе си.

По дяволите трябва...

Сядам да уча, само да...
Ей сега сядам да уча, последно...
Отивам, отивам, само да си довърша и...

 











По дяволите това гадно учене. Цял живот учиш, учиш и за какво? Какво ще ми гарантира, че като изчета 10 тона книги, помагала и учебници, ще успея да сбъдна мечтите си ? Ами ако въпреки това не стане нищо от мен ? Ако въпреки всичкия труд и цялото похабено време, нещата се развият по-съвсем друг начин ? Защото колкото и книги да изчетеш, НИЩО не може да те подготви за отношенията ти с хората... Не обезсмисля ли това цялото учене ? Толкова години прекарваш в училището, а след това в гимназията и в университета, за да... за да излезеш от там и да "влезеш" в живота. В живота, където никакви граматически правила, математически сметки и исторически хроники не могат да ти помогнат, за да оцелееш. Толкова е безсмислено всичко. И не, не самото време, в което загубваме младостта си, ами всичките тези абсурдни неща, с които ни тъпчат и тъпчат главиците. Не казвам, че всичко, което "дъвчим" в гимназията е глупаво, но повечето неща са ни непотребни. И съм сигурна, че такива ще си останат и за в бъдеще.


Така не ми се учи. От няколко дни се мотая и все отлагам за "утре", а дойде ли утре-то, прехвърлям задачата за другиден. Защо трябва да ги държим тия матури ? Не им ли стига, че 12 години, 12 ГОДИНИ от ценния ни живот преминават в свещената учебна институция, ами искат и да ни изпитат, сякаш не знаеме, сякаш да се убедят, че си го заслужаваме (завършването). Пф. Не ми се учи. *нацуп*. Ама трябва. Винаги трябва. Винаги ще трябва. И колкото и да искаш да избягаш, дори и да отидеш на някой необитаван, изоставен от човечеството остров, пак ще "трябва" да правиш... нещо, ако не друго поне, за да оцелееш. 


А сега, за да "оцелея" пред собствената си самокритичност ТРЯБВА да седна и да чета. Ботев, Вазов, Яворов... всичките ме зоват. Боже, кой ги е карал да пишат по толкова много произведения ?! Имам 2 дни. Само 2 дни. Ужас. Отивам.

Listen !

Да чуваш и да изслушваш са съвсем различни неща. За първото не ни трябва нищо друго освен уши, а за второто.. е, за това е нужно и сърце ! 

Понякога се чувствам точно като някакво роботче, което повтаря и повтаря, но нищо от това, което казва няма смисъл за слушателя му. Сякаш думите ми не стигат до срещуположния човек. Сякаш чувствата ми са напълно незначителни и по-добре да ги запазя за себе си. Нали съм от стомана. Стоманата е силна и нечуплива, тя трябва да бъде такава. Все пак е стомана. 
Мразя, когато говоря, човекът от среща да не ме слуша. Да ме чува и въпреки това да не слуша. Особено ако това, което казвам е важно за мен, особено ако това, което казвам късае важен човек за мен ! Толкова е трудно... да даваш всичко от себе си, да полагаш всички усилия и въпреки това да не можеш, да не можеш да достигнеш до сърцето на стоящия пред теб слушател, особено ако го обичаш, повече от всеки друг на света. Толкова е болезнено. И някак... обезверяващо. Така мразя да се чувствам безсилна. Защото така не съм себе си. 
Боли. Адски силно. Роботът не изпитва болка, нали ?

Оправете ги тези тротоари !

Сигурна съм, че има някакъв заговор между хората, които отговарят за поддържането на тротоарите и магазините за обувки ! По никакъв друг начин не мога да си обясня покъртителното състояние на софииските тротоари. Сигурно съм изгорила минимум 500 калории само за половин час, докато се опитвах да намеря фризьорския салон, към който се бях запътила с 11 сантиметровите си токчета. То не бяха камънаци, счупени павета, пясък, мазилки... цяло чудо е, че токовете ми оцеляха, да, не краката, токчетата !Краката ми са си здрави, слава Богу, издръжливи, но не мога да кажа същото за токчетата на обувките и глупавите им капачки. Имам чувството, че ги слагат, за да падат, а като ти ги направи 3 пъти обущар и дадеш толкова, колкото си дал за самите обувки, на 4-тия път и без да ти го каже той, сам се досещаш, че  ти е нужен нов чифт. И после ми говорете, че няма таен съюз между пътните инженери (техните шефове т.е.) и магазините. Хмм. Така и няма да се  оправим никога в тая Бълагария. Защото промяната започва от малките нещица. Не може да се препъваш по изпотрошени, недовършени тротоари, но да бързаш да стройш молове. Е, не става. Липсва ни, много ни липсва и докато не си раздвижим мозъчетата и сърцата, а мислим само за това колко кинти ще ни влезнат в джобчетата, нищо няма да променим. Жалко, но факт. А още по-жалкото е, че аз съм едва на 19 години и го осъзнавам, а какво правят онези малоумници, там горе, че не предприемат нищо по въпроса. Защо винаги правим всичко през пръсти, а никога не се стараем да го направим така, както трябва да бъде направено ? Може би, сме се уморили да го правим 5 века, но това е абсурдно да го използваме за оправдание, защо въобще ТРЯБВА да се оправдаваме ? Всъщност, защо винаги ние се оправдаваме и никога не се изправяме срещу трудностите ? Не сме били такива в миналото, наистина ли сме се превърнали в такива сега ? Аз не се чувствам слаба, нито безсилна. Искам да говоря, мога да говоря, говоря ! Но кой да ме чуе ? Къде да го кажа ?

"- В пустинята човек се чувства малко самотен. - каза Малкият Принц

  -Човек е самотен и между хората- каза змията. “ 

...

Ahh.. thank you, God !

Ето и снимките, които обещах... прекрасната Гърция !

Направили сме снимки на залезът, на Моят Залез.. С прекрасните розови облачета и тихото, безкрайно море...

А ето я и приказната, зелена райска градина, в която обожавах просто да вървя... и да мисля... и да се усмихвам...

И слънчевата, красива пейка, която просто си стой там, сякаш това просто е нейното място, нейното вълшебно, слънчево местенце...

 А ето го и моят любим, самотен чадър... беше толкова хубав там, насред толкова много други, а същевременно така самотен и загадъчен. Всеки път, когато препичайки се по гръб, отворях очи, го виждах - само него и синьото небе, сякаш не съществуваше нищо друго, а в ушите ми звучеше плискането на вълните (и She will be loved на Maroon 5) - за последното мога да благодаря на сестра ми, тази песен звучеше постоянно в ушите й (и в моите !). 

А ето го и сияещото дърво, което е първото нещо, което виждахме, когато отивахме на плажа... И 2-те сладурски костенурки, които случайно мернахме с Оли на път за колата към София... и (последно) басейнът...

 

И като за десерт слагам една съвсем спонтанна снимка, т.е то си беше съвсем спонтанна ситуация - моите босички краченца, ходещи и мрънкащи, че са им отнели чехличките. Мама ми ги е прибрала (чехлите), като е оправяла багажа за плажа и аз трябваше да се прибирам боса до бунаглото. Хах.. беше забавно, добре че не настъпих някое трънче :))

by me :)

П.П. всички снимки са направени с моя розовичък GSM, които както ви споделих не се представя много добре... но все пак е нещо. :) Благодаря му !

If u know, please tell me

Защо хората искат и правят всичко възножно, за да са лоши? Защо всеки се опитва да гради щастието и успехът си на чужд гръб, вместо да погледне към себе си и не със злоба и завист, ами с любов и доброта да просперира в живота? Наистина не го разбирам. Аз и когато имам възможност да "закопая" някого с злобна шегичка или миловидна на вид обида, не го правя. Дори човекът да е от тези, които "мразя". Защо ли? От къде да знам защо, не ми идва от вътре. Знам, че това ще го засегне и не искам да го правя, защото е гадно. Понякога се случва и аз несъзнателно да "хапя", но това е човешко, мисля. Не може човек непрекъснато да премълчава и да търпи удар след удар без дори да направи опит за самозащита, глупаво е. Но това да обиждаш и плюеш злоба на всяка дума си е направо... не знам, не го разбирам. Може би, това са хора, които нямат никакво самоуважение, тотално отричащи и ненавиждащи себе си, защото отношението ти към другите е проекция на собствените ти мисли за себе си. А най-абсурдното от всичко е, че човекът, за когото така настървено пиша ми се водеше за приятелка. Или поне позната. Абе, в най-лошият случай - човек, с когото не бяхме в лоши отношения. Но тя винаги си е била такава - злобарка, това си го знам и все пак не мога да го проумея. Защо? Защо хората са толкова лоши... и към другите, и към себе си? Дали им харесва или просто са свикнали? Или винаги са били такива и не познават друг вид поведение и отношение? Тъжно е. Гадно е. 

Утре ще разкажа за Гърция и ще кача някакви снимки, правени от телефона, че сега не съм в настроение.

Портокалови дръвчета

Ето ме и мен. С кафява поличка на бели цветя, бяла блузка с късо ръкавче, бели балетни пантофки с панделки, двойна черна диадема, придържаща рошавата ми коса, едва захваната в кок, седя тук, потънала в тъмно синьо фотьойлче, в Лобито на хотела, в който сме се настанили на п-в Халкидики. Всъщност, ние сме в бунгалата до плажа, но единствено тук, в хотела, срещу 4 евро, мога да напиша тези неща в блога си, интернет другаде няма. 
Прекрасно е. Всичко ! Портокаловите дръвчета, огромните палми, които сякаш са навсякъде, където и да погледнеш и безкрайното, синьо море...

Тъй като нямам каквото и да е било средство за снимане в мен, освен телефонът ми, който горкичкият хич не се справя със задачата, слагам снимка от интернет на част от мястото, където се намирам. Само преди половин час преминах през тази пътечка, за да стигна до тук и да се намърдам удобно до прозореца, от който в момента виждам това.. 

Утре ще си заредя предварително лаптопа, за да седна на терасата... особено ако е слънчева, каквато е сега. Знаете ли, на човек не му трябва много, за да е щастлив, едно хубаво слънчево време, много зеленина, тишина и усещане за свобода... това според мен е напълно достатъчно. Или поне за мен е. Вчера гледахме залезът. Беше толкова... вълшебен. Лъчите, които сякаш пронизваха розовите пухкави облачета, които така ми приличаха на захарния памук, онзи същия дето толкова много обичахме като бяхме малки и целите се омацвахме с него. Ах. И морето, морето, което просто безмълвно стоеше и дори не помръдваше, затайло дори и то дъх пред слънцето.Щрак. Нищо, че нямам фотоапаратче, съзнанието ми ще запечата добре тази картина, а ако забрави някой детайл... е, то е доста талантлив художник, бързо ще го изрисува. 

 

"Да си купя ароматизиращи пръчици, ароматизиращи пръчици ! "

Сигурно от седмица мозъкът ми я върти тази фраза като кречетало. И все забравям ! Днес, най-сетне, случайно минах през един магазин за мъниста, индийски работи и всякакви джунджурийи и си купихх. Много съм щастлива. Взех си кутийка от 20бр с аромат на кокос (обичамм х.х ) и 8бр с аромат на лавандула. Нямам търпение да се намърдам в моето си кътче, да си запаля свещи, да си пусна релаксираща музика и да си ги запаля. Ах, днес йогата ще е божествена ! Като ми купят фотоапаратчето, което съм си набелязала (балът  наближава, балът наближава ^^ ), ще си снимам моето местенце, за да ви го покажа. Вълшебно е. Всичко в него ме изпълва с щастие - от направеното на ръка, дървено, жирафче (според мен е магаре, ама мама твърди, че е жираф) - до прекрасното осукано растение, на което не му знам името.. Обичам те, мой мъничък Рай.


Намасте.


П.П. Думата намасте съдържа в себе си санскритските думи - "нама" (прекланям се), "ас" (аз) и "те" (теб) - буквално "Аз се прекланям пред теб.". (тенк ю, Уикипедия).

Пук. Най-сетне свърши.

Знаете ли.. едно от нещата, на които искрено се наслаждавам са дъвките. И по-точно цветните, вкусни, сладички балончета, които така невинно ти се спукват върху нослето точно, когато си мислиш "ихаааа, сега ще полетя, само вижте колко е голямоо..". Даже като малка си мислех, че това е начинът, все още не открит от хората, които ще ти помогне да долетиш до мястото, където си си пожелал. Доста неща се промениха в главицата ми от тогава, но любовта към розовите, ягодови балончета - не. И не мисля, че някога ще се промени.. Хах, представяте ли си ме след около... хайде не 100, ама 60 години, когато съм на 80 пак да си джвакам дъвчици и да си правя балончета :D Атракция ще се съм за внуците си, особено ако нямам и зъбки ! :))

Днес, най-после, след 12 години (не)радост, мина и последния учебен ден. Последния ден, в който изпитваха, оформяха и ни крещяха. Изпратих го уважително, с много спукани балончета. Докато си пътувах в тролея към вкъщи се замислих, дали има нещо, което наистина ще ми липсва от този период - приятели, учители, съученици, та ако ще и училищната лавка. Истината е, че нищо не  погъделичка вниманието ми. Не ми стана тъжно, може би, защото отдавна го бях осъзнала. Нямаше нищо, абсолютно нищичко, което да ме накара да се завърна отново там, дори и мислено. Не, че нямах приятели - напротив, имах. Просто с хората, които се виждах, щях да продължа да се виждам, ако те останеха за мен важни и значими. А с другите... е за тях е ясно. Пук. Пак пукнах едно балонче. В крайна сметка, когато завършим гимназията, не значи, че завършва и живота ни, нали ? Затова и немога да си обясня защо някои хора го раздават толкова драматично... Може би са прекалено чувствителни или просто са прекалено безинтересни, затова искат внимание върху себе си (аз залагам на второто). И така, мисля че отделих достатъчно внимание и време за този (не)радостен ден - посления учебен ден. Най-сетне и той свърши. Да го отпразнуваме с едно голяяяямо балонче. *надува* ПУУУУК. *смее се*.

На бързо

Пф. Винаги съм мразела "запознанствата" и дългите, досадни встъпителни речи. Затова няма да се задълбавам на дълбоко и простичко ще ви кажа "Хелоу, добре дошли в моя блог." :)